Кон-Кур-Ся(-веднага)

 

АНДРЕШКОВЩИНА или …“ДА СГОТВИШ“ НЕчуващиТЕ

СИТнаГЛАДЕНнеВЯРВА

преживяно и преразказано от Патиланчо Програмин

 

 

o   В памет на хората, които вече не са сред нас.

o   Като морална подкрепа към всички онези, които все още са сред нас.

o   Нека се знае, че „от високо“, не се виждат детайлите и проблемите и че дори и най-добрата Програма не работи добре без хора, които проявяват разбиране и човечност.

o   За да не се забравя, че нуждата от подкрепа не отпада и днес, но помощта на България в лицето на отговорната държавна институция все още не е достатъчно осезаема.

o   Хубаво е да помним, че 1 декември е…  само един от 365-те дни, в които хората, живеещи с ХИВ живеят с ХИВ.

 

Онази година, почти бяхме тръгнали на лятна ваканция, с колегата и приятел, който след преместването ми в София оставих във Варна да координира работата на екипа, работещ за хора, живеещи с ХИВ. Той и съпругата му отдавна си имаха любимо място – спокойно южно кътче, приютяващо двамата, седнали на пясъка: между река, море и планина, наслаждавайки се на природата и компанията си. Уютна капсула на времето, която всяко лято им връщаше частици от загубеното в градския живот и която онова лято бяха решили да споделят с мен и половинката ми.

Но малко оставаше до тръгването, а колегата, приятелят, съпругът и бащата не можеше вече да дойде там с нас. Загубихме го. Внезапно. Нелепо. И не навреме… Както често става с добрите хора. Но ние все пак отидохме. И той беше с нас – там на хълма, над реката и морето. И остана завинаги. Качихме се на високата част, над устието и прахът му бе оставен на вятъра от съпругата и дъщеря им. Минаха месеци, преди мъката ми да започне да закърнява и в един момент личната загуба се завърна чрез празнината, която остана в екипа на фондацията.

Другият колега, който преди бе изпълнявал само задачи на терен, беше поел и работата на координатора, като полагаше усилия да се справи с административната част, но от министерството, с което имахме договор, не бяха доволни. Съмняваха се дори в способностите му да работи с хората, което вече беше голяма обида за него. Аз от над 4 години, бях председател на УС на сродна фондация в София, но продължавах да съм и зам.-председател на тази във Варна и носех отговорност за нейното развитие. И двете организации изпълняваха една и съща Национална програма. През годините бях опознал нрава чиновнически и очаквах неприятностите, които непременно щяха да ни споходят.

И чиновниците го измислиха и постъпиха точно, както само те си могат – с пълна вяра в правотата и нулева чуваемост към аргументите на реално познаващите средата, в която работят.

Решиха, че трябва да се срещнат с хора от групата, които да кажат дали са доволни от колегата и да се назначи друг по-подходящ координатор, подбран чрез конкурс*. Врях и кипях вътрешно, защото чиновниците, отново се държаха високомерно и не разбираха, че поемането на грижите и тревогите в работата с хора, живеещи с ХИВ, е нещо различно от това, което те познават, различно от кабинетните им умения. Те не разбираха, че са рядкост хората с мисия и смелост, които могат да го правят и те не се явяват и намират на формално осъществен конкурс.

А знаех и че при реалните условия на нелепо ниско (в края на текста е видна сумата – 400 лв нетно месечно възнаграждение) и със закъснение и на периоди заплащане парите също не са причина някой случаен да прояви интерес към такава „рискова“ работа. Другите от фондацията бяха притеснени, а колегата беше и ядосан, и обиден, и готов да напусне. А „онези“ от министерството пък и бързаха, защото наближаваше краят на годината и Програмата трябваше да се отчете както следва, красиво и без съмнение в техните ръководни умения.

„Какво пък, – казах си, – ще правим конкурс за невъзможен за намиране кандидат, – добре! А пък чиновниците ще се видят с хората. Тъкмо навреме!” Защото в този момент липсваха част от медикаментите и естествено хората бяха притеснени.

Успокоих колегите и поех ангажимента да организирам конкурса, описах набързо изискванията, на които следва да отговаря кандидатът и условията за работа, и те бяха публикувани на сайта на организацията. Публикувахме кратки обяви в местен вестник и сайт за обяви и зачакахме. Обади ми се само една жена, която попита дали това са условията, които сме публикували и няма ли грешка. Попитаха и двама от групата на позитивните, но след като се запознаха с условията, „забравиха“ да се явят на конкурса. Все пак имаше двама кандидати, които изпълниха условието да подадат навреме автобиографии, а написаното в тях беше обещаващо… За чиновниците.

А кои бяха „чиновниците“, които бяха решили „да ни помагат“ да подберем най-добрия от най-добрите кандидати? Отговарящият в министерството за дейността на нашите организации, известен като „дедо ни“, а иначе тачен професор, с вечно знаещата какво и как се прави правилно негова асистентка, а също и видна госпожа тя и „д-р”, която имаше касателство към наличието на медикаментите.

В деня на конкурса, бяхме определили място за срещите с кандидатите извън нашия кабинет, но доста наблизо. Не беше редно да допускаме случайни хора в защитената среда на кабинета, а в него щяха да се съберат хора от групата, които желаеха да се срещнат с „чиновниците“.

Началото на събеседването с кандидатите, бе обявено за 10 часа, а от 11 трябваше да е срещата с  хората от групата. Но малко преди 10 часа, „чиновниците“ се обадиха и заявиха, че имат по-важен ангажимент и ще закъснеят.

–        Няма проблем, – казах в телефонната слушалка, а на ум си помислих „Пак ли светът се върти около вас?!“

Но ние нямахме бърза работа, макар че кандидатите и хората от групата бяха пренебрегнали други свои ангажименти, за да се явят на събеседването.  И зачакахме с председателят на УС на фондацията на мястото за провеждане на интервюто. Мина 10:30 ч., стана 11:00 и накрая получихме важното обаждане че са дошли, но странно ми прозвуча, някак си тревожно въпросът накрая: „А, къде сте вие?“.

Е как така дошли, пък при нас ги няма и питат къде сме, та и някаква тревога се усеща…

И в момента, в който споделих въпросите наглас, се сетих …. Те бяха отишли в кабинета, а там ги бяха посрещнали събралите се вече хора. Казах на председателя какво е станало, но заявих, че няма да бързаме, за да могат да си поговорят насаме. Че защо да ги прекъсваме, нали „чиновниците“ искаха точно това, да чуят мнението на хората… за колегата.

Единственият проблем беше, че хората не бяха дошли, за да обсъждат колегата, от когото бяха доволни, а да разберат, защо нямат медикаменти. И точно затова, нямаше защо да бързаме. Честно казано, нямаше защо да бързаме да ги спасяваме. Буквално. Защото в момента, в който влязохме в кабинета, ситуацията вече беше взривоопасна. Тримата „чиновници“, се бяха сбутали на неудобното и продънено служебно  диванче, което всъщност те бяха осигурили за кабинета. Хората прави почти ги бяха обградили като  асистентката, видимо притеснена, се чудеше къде се е озовала и нямаше следа от многознанието й, а „дедо ни“ като най-опитен в такива ситуации, беше оставил другите да опитат от жилото на реалността и кротко гледаше надолу. Но най-интересна за хората, и с основание, беше най-вече госпожата „д-р” –  съвсем девствена откъм подобни ситуации, която бе отрупана с въпроси за липсата на медикаментите, но не можеше да отговори задоволително. Когато влязохме, тя само мигаше през запотените си очила с позлатени рамки и повтаряше за пореден път, че не може да се направи нищо повече. Но този отговор не беше убедителен за хората и особено за едно едро момче, с доста обемни мускули, което пристъпи към нея и от един дъх разстояние й заяви, че не може да му обясняват глупости, когато става дума за неговия живот.

Добре, че се появихме… Спасихме ги. Нали и конкурс трябваше да провеждаТ/ме, та тъкмо бяха подгрети за истинската им работа, да подберат точният кандидат, от който и тези хора, от които ги спасихме, да бъдат доволни. Всъщност, „чиновниците“ пропуснаха да попитат хората, дали са доволни от колегата. Но връщане обратно нямаше да има, нали без това щяха да го сменят, повече не им беше интересен, а кожите им бяха поотупани, но… на гърбовете.

И… вече сме настанени на мястото за провеждане на конкурса. Конфигурацията е подобна на тази в кабинета: „чиновниците“ са един до друг на диван, кандидатът срещу тях, а ние с председателя – седнали отстрани на столове и тръпнещи от нетърпение да си зададем служебните въпроси.

Моят въпрос беше, дали кандидатът е наясно с работата, която трябва да върши на тази позиция, а на председателя – за условията на работа, заплащане и работно време.

Другото, щем не щем, оставаше на „чиновниците“, като по-вещи в конкурсите и знаещи по-добре от нас, какво ни трябва… на нас.

„Чиновниците“ наистина, не ни дадоха никакъв шанс, да водим интервютата с кандидатите. И се започна. Асистентката писа упорито в тефтера, госпожата „д-р”, отново мигаше през позлатените рамки на очилата, а „дедо ни“ участваше активно.

 

Кандидат №1: млад човек, добре облечен, с приятен вид и поведение на опитен служител.

Автобиография безупречна: образование, специализации… Оказа се, че наистина  работи в голяма компания, на добра позиция и с добро заплащане. Но му било скучно вече и искал предизвикателства, поне така отговори за причината да се яви на конкурса.

–        Наясно ли сте, в какво ще се състои работата ви? – питам аз.

–        Да, ще е в областта на борбата със СПИН – отговаря кандидатът.

И тук веднага, не се стърпява и изземва инициативата проф. “дедо ни”:

–        Не е съвсем точно, това! Ще работите с болни от СПИН. Ще им помагате на тях.

–        Това не е ли опасно?

–        Те не са опасни за вас! Вие ще се занимавате по-скоро с административна работа и ще ръководите екипа.

–        Изглежда интересно.

–        Радваме се, че млад човек с вашите компетентности проявява интерес към такава работа.

И след още няколко уточняващи въпроси, зададени от „дедо ни“, упорито писане от асистентката  и отговорите от кандидата, следва:

–        Имате ли въпроси, към нас?

–        Ами, да, заплащането! … Прочетох изискванията, но ми се струва, че има някаква неяснота.

–        Какво по-точно?

–        Склонен съм, да пожертвам сегашното си заплащане за по-ниско, дори под половината. Към 1000 лв., ще са достатъчно. Но това, което се предлага е смешно.

А  проф. „дедо ни“, след като поиска и прочете изискванията, описани от мен, почти наивно попита: „Наистина ли, само това можете да предложите?“ Каква тъжна ирония: този, който непосредствено отговаря за нашата работа и финансиране, не знаеше при какви условия я вършим, но пък  държи да намери кандидат с качества.

И така завърши, интервюто с първият ни кандидат, който с тъга в погледите беше изпратен от „чиновниците“, преди миг вярващи, че са намерили идеалния човек.

 

Кандидат № 2: обикновен на вид човек, наближаващ средна възраст, с леко „народен изказ“. Според автобиографията, завършил някакво висше образование свързано с опазване на околната среда, но не е работил по специалността си.

–        Наясно ли сте в какво ще се състои работата ви? – питам аз.

–        Да, ще борим СПИНа? – отговаря кандидатът.

–        Не е съвсем точно, това! Ще помагате на болните, – уточнява „дедо ни”.

–        Аз много искам да помагам. Това ми е мечта.

–        Те са пациенти и вие с екипа ви ще трябва да им помагате, да им осигурявате психологическа подкрепа…

–        Вярвам, че ще мога да бъда много полезен на тия хора… (пауза и дълбока въздишка). Знаете ли… аз силно вярвам в лечебната сила на камъните!

Мълчание. Асистентката е спряла да пише, „д-р”-госпожата седи зяпнала, а „дедо ни“ се осефери първи от тях и любезно приключи интервюто, като благодари на кандидата за отделеното време и му каза, че ще му се обадим за решението си. След малко, се обърна към мен:

–        Няма ли други кандидати?

–        Ами… колегата има право да се яви, нали!

И колегата, от когото не бяха доволни, колегата, който не замазваше в отчетите си проблемите и истината, повдигаше тон, когато говореше с отговорните за решаването им и не търпеше нелепи обяснения, се оказа единствен кандидат. И имаше право да се яви на събеседване, както предишните кандидати. Но събеседване с него нямаше. Нямаше въпроси за мотивацията му, за образованието му, за способностите му. „Чиновниците“ го посрещнаха от входа и започнаха да му предлагат помощ, обучение, всичко, от което смята, че се нуждае, за да продължи да работи.

Те въобще не осъзнаха, че след себе си оставят кафява диря.

Но пък ние, си имахме желаният кандидат. Струваше си! Струваше си и не случайността, а подготовката помогнаха. Двамата кандидати, все пак явили се на конкурса, бяха от групата на позитивните, които бях помолил да помогнат и, които дори без предварителен сценарий, се справиха с ролите си блестящо. А на мен и председателя се падна да се държим „естествено“, каквото и да правят кандидатите. Никак не ни беше лесно, защото наистина нямаше сценарий и нямаше как да сме подготвени за случилото се.

Това е една история за възможностите на хората, гледащи в една посока.

Това е една история, не толкова/само за доброто и злото, а за разбирането/слушането и неразбирането/неслушането, за силата на привидно слабите и слабостта на привидно силните.

Дали чиновниците чуха/разбраха достатъчно? Запомниха ли го! Едва ли. Те са човешка порода със закърнели осезания, подвластни само на своя основен инстинкт – за оцеляване.

Прави ли бяхме, да искаме този „некачествен“ кандидат и да сътворим този фарс? Няма съмнение в това.

Минаха години и от „великата“ Национална програма, сега има само мастилени следи.

Държавата е абдикирала от отговорността да подпомага работата с хора, живеещи с ХИВ, но  колегата, все още продължава да помага, вече без опеката на ненужните „нечуващи и неразбиращи“. А къде щеше да бъде сега случаен кандидат, дошъл „за някой лев“?!

 

–––

 

*Обявата за позицията:

Фондация „…” обявява конкурс за позиция „Координатор на екипа работещ по Компонент 8: „Подобряване качеството на живот на хората, живеещи с ХИВ/СПИН чрез гарантиране на универсален достъп до лечение, грижи и подкрепа“ на Програма „Превенция и контрол на ХИВ/СПИН“.

Кандидатите трябва да отговарят на следните условия:

Общи компетентности:

1.      Завършено образование – минимум средно.

2.      Опит в обработка на счетоводни документи и водене на административна отчетност. Предимство ще се смята опита отнасящ се за организация с нестопанска цел.

3.      Познаване на спецификата на дейността на фондацията, а именно, работа за хора, живеещи с ХИВ в България.

4.      Умения за четене, разбиране и работа с нормативни документи.

5.      Умения за работа в екип.

6.      Технически умения – компютърна грамотност – работа с офис приложения и в интернет среда, работа с офис техника.

7.      Езиковите умения, ще бъдат считани за предимство.

Специфични компетентности:

Задачи: Координаторът улеснява хоризонталната и вертикалната комуникация в екипа; улеснява достъпа на ползвателите до услугата и обратно, на разположение е за техните въпроси в рамките на работното време, но често и извън него – на телефон; своевременно подава информация за нуждите , заявките, липсите към екипа и от екипа /към ползвателите, от ползвателите, към по-висшестоящи и ръководни структури и институции/ други.

 

Да има добри медицински познания и култура, да е в състояние да заучи и разграничава названията на медикаментите.
Да е с добра подвижност и уравновесеност на психичните процеси, с добър самоконтрол и етика на поведението.
Да притежава много добра концентрация и други качества на вниманието.
Да има много добър капацитет на паметта.
Да е природно интелигентен, съобразителен, гъвкав, да взема самостоятелни решения.
Да отстоява и спазва правилата и законите.
Да е комуникативен, учтив, културен, дискретен, без предразсъдъци и склонност към дискриминиране на пациенти по какъвто и да е признак.
Да умее да води комуникация с институции, организации, медицински лица и заведения осигуряващи грижи и услуги от различен характер свързани с работата на екипа по Компонент 8.
Да провежда целенасочени разговори съобразно конкретния случай, изискванията на Програмата и Компонент 8, медицинските данни, социално-психологичните характеристики, нуждите, съгласно решенията и стратегията на екипа.
Да умее да води в рамките на услугата разговори с близки и партньори на клиентите на услугата, без да превишава правомощията си.
Да осигурява спокойна и приятна атмосфера на посетителите в кабинета с цел поддържане на мотивацията им за контакти и сътрудничество.
Условия за работа, наемане и заплащане:

Времето на ангажираност е не по-малко от 6 часа дневно, с възможности за промяна на графика в работните дни.

В събота, ангажираността е при необходимост.

С кандидатът спечелил конкурса ще бъде подписан граждански договор, първоначално за периода до края на настоящата 20ХХ г., а за следващата 20ХХ г. за срок от една година. Заплащането се извършва съобразно схемата на финансиране от  Програма „Превенция и контрола на ХИВ/СПИН“, както следва:

За срока до края на 20ХХ г. месечно възнаграждение за получаване след удръжките по договор 450 лв, от което чисто ще получава 400 лв. след удържане за покриване на разходи като ДДС-то на стоки и услуги, неприети за отчитане от финансиращата страна (МЗ). Заплащането ще се извърши до края на м. март 20ХХ г.

За 20ХХ г. сумата ще бъде уточнена след  м. март, а 1-во плащане ще се извърши до 15.07 за периода януари-юни, 2-ро плащане до 15.10 за периода юли-септември, 3-то плащане за периода октомври-декември до края на м. март на следващата (20ХХ) календарна година.

Забележка: Кандидатите от женски пол, следва да се самоосигуряват за майчинство.

Заинтересованите лица,  трябва да подготвят и предоставят следното:

1.      Автобиография

2.      Диплома за завършено образование

3.      Удостоверение за трудов стаж или друг документ удостоверяващ опита по т.2  от т. Общи компетентности

4.      Удостоверение за нива на езикова компетентност – ако е налично

5.      Удостоверение за ниво на компютърна грамотност – ако е налично

6.      Адрес за кореспонденция

Документите следва да бъдат изпратени по ел. поща на адрес ………………. или предадени лично в срок до 09:00 ч. на 17.10.20ХХ г. на адрес: гр. Варна, ул. „……..“.

Кандидатите ще участват в събеседване от 10:00 ч. На …….. г. в района на МБАЛ „…………“.

Събеседването ще се извърши с участието на проф. ……….., дългосрочен консултант по Компонент 8 и ………. – асистент по Компонент 8.

Допълнителна информация по обявата и уточняване на мястото за събеседване, ще се получи от председателя на фондация „….“ ………….. на тел. ………………

 

 

 

 

 

 

Реклами

2 коментара към “Кон-Кур-Ся(-веднага)

  1. Юлия Георгиева 01/12/2018 — 15:21

    Браво!!! Продължавайте да правите чиновниците на маймуни! Ще бъдете недолюбвани от чиновници, но обичани от хората от целевата Ви група. Дерзайте!

    Харесвам

    1. Да зависиш от душевно сляп и глух буквоядец, е най-неприятното нещо за един свободолюбив човек стремящ се към високи цели.

      Харесвам

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това:
search previous next tag category expand menu location phone mail time cart zoom edit close